Борислав Арапчев

Както някои от вас знаят, децата със синдром на Даун са предразположени към напълняване. Ето защо от ранна детска възраст сме се опитвали да осигурим качествена и добра храна за Вяра, без боклуци и вредни неща. Не винаги е идеално, но има ли желание и мисъл – става.

Още на 1-2 годинки, ходейки на парка, сме обсъждали какво да й даваме да похапва, което да е добре. И измислихме – докато другите деца нагъваха солети, чипсове, вафли и други, ние носехме червени чушки. Защото са естествено сладки, сочни, с фибри и витамини. И, о, чудо, ден след ден, докато около количката на Вяра и баба Кати не се събираше тълпа от деца, искащи и те чушка.

Да, на фона на тестената маса чушките изглеждаха екзотични, различни и интересни. Скоро и други родители носеха чушки на децата си.

Освен естетичният външен ефект, наднорменото тегло носи за децата и доста сериозни проблеми и последици. Висока кръвна захар, диабет, болки в ставите, проблеми със сърцето и т.н.

А всичко започва от семейството – какво има на масата – дали детето свиква да вижда и да посяга към кроасани, сладкиши и други изкушения. Или пък вижда ябълки, грозде, банани, боровинки, ягоди. Сами знаете кое е по-добре.
Приучавахме Вяра да познава, опитва и обича зелените неща. Те са с витамини, добри са за перисталтиката и са с малко калории. Така тя полека заобича маруля, рукола, дори авокадо. А кой не обича краставички. Те са идеални – можеш да похапваш много от тях, а са почти само вода, но пък факта, че дъвчеш нещо засища мозъка и коремчето.
Скоро въведохме и броколите, които със своята причудлива форма са много любопитни. Ето защо играта се получи веднага и имахме малки дръвчета, забучени във филийката. И Вяра и Руми ядоха с желание и интерес.

Когато използваме игрови и забавни подходи, по-лесно можем да въведем и научим детето да хапва нов продукт.
Защото никой не рекламира броколи или маруля. Но можем да го направим ние у дома.

* * *

Стани дарител | Свържи се с нас

Нашите две различни деца.
Двете заедно играят добре.
И когато се появят други хлапета на площадката, те са непохватно-чаровни в опитите си да се интегрират и заигрят с другите.
“Здравей. Имаш гъдел?” ❤
Правят смешки, стойки, клоунади, закачат се, само и само да впечатлят и да ги приемат, да бъдат част от групата и да не ги игнорират.
Хем е леко тъжно, хем сладко…
Приемането и отварянето към различните хора е мерило за зрелостта на обществото ни.
И е радостно, че това се случва. Да, с бавни стъпки, но напред… Полека-лека.
Е, и ние сме тук, за да подпомогнем този процес

Както някои от вас знаят, нашите работилнички в клуб “Всеки Може” са предимно през уикенда – неделя, а и в понеделник, за децата и родителите, които не могат в неделя.

Обикновено когато нашите децата вечер заспят – ние вече сме тотално скапани и уморени 🙂 Но все пак – разказваме си как е минало, дискутираме, анализираме.

Мама беше под упойка. Опитва няколко часа за естествено раждане, но не стана, и се наложи секцио. Тя спеше, когато лекарят пренесе малкото вързопче, увито в хавлия.

До последно смятах, че има искрица надежда детето да е в “норма”, но по изражението на лекаря разбрах, че то не е.

Сестрата ме повика и ми я показа, беше я сложила на кантара. Виждах я за първи път.

Малко мръвче, 2,700 килограма, леко рижаво, със извити очички. Гледах я с интерес, но й бях доста стресиран, все пак току що ставах баща.

После мама и Вяра останаха в болницата, а аз се прибрах в празния дом.

Заспах трудно, макар че беше 4 сутринта.

Имахме детето, което искаме от години, но какво е то? Как ще бъде? Как ще живее? Ние как ще се справяме? Въпроси, въпроси….

След това знаете нашият път, прогрес, предизвикателства.

Но заради всичко описано до тук, всяка малка нейна стъпка празнуваме силно, оценяваме радостно, защото знаем какво струва и как е постигната.

Малка стъпка, но зад нея стоят много усилия и работа.

Днес е писала и повтаряла азбуката. И се е справила много добре!!! ❤

Идеята е на баба – като всеки пенсионер със стаж, който в къщи къта каталозите от хипермаркетите.

Баба и Вяра играят с каталозите по следният начин.

Всички ние, независимо бедни или богати, живеещи в палати или колиби, се раждаме, имаме жизнен път и си отиваме от този свят.

Единственото, което създава разлика, е да придадем смисъл на времето ни от раждането до смъртта. Да направим не нашият, а живота на другите по-добър. А ако това са деца, при това със затруднения, е още по-стойностно.

Ето това е, което ме крепи и радва, въпреки трудностите, предизвикателствата и спънките.

Това е нещото, което ми носи ентусиазъм, вдъхновява ме и ми дава сили, което изпълва сърцето ми с трепет.

Фактът, че поне един милиметър си помогнал това дете да е научило нещо, да е играло повече, да е създало ново приятелство, да е било радостно поне за час.

Ако искате и вие да сте част от това малко чудо, има различни начини да помогнете за него:

https://upwithdown.bg/kak-da-pomogna/

Дъщерята е вляво. Лицето й грее, очите й светят. Тя е чакана, обичана, желана, щастлива, подкрепяна от своите близки. Пред нея има игри, радост, предизвикателства и трудности. Не всичко е лесно, но с кураж и помощ – ще се справи. “Браво”, “Обичам те”, “Гордея се с теб” са най-големите мотиватори.

Мама е вдясно. В очите й има много радост, но също и болка, разочарования, присмехулства, огорчения, надежда и сила.

Тя е филтърът, който ще предаде на детето мъдрост, и любов, смисъл и щастие – за да има сили да върви напред, как да се справя и как да намира красивото…. Горчилките ще остави за себе си – те ще останат в миналото…

Защото бъдещето принадлежи на Любовта!

Знаете ли, че при децата със синдром на Даун освен прогрес има и регрес. Ако натрупаните знания, усвоени до момента, не се поддържат и подхранват, те избледняват и детето регресира. Забравя част от научените неща и запомненото намалява като обем. Да, това е особеност на техният мозък и като я знаем, ние можем да опитваме да поддържаме наученото по различни начини.

Ето защо, играейки тази вечер с кубчетата, ние започнахме да правим и букви с тях. Всъщност, идеята се роди от Вяра, а аз видях потенциал да затвърдим познаването на буквите.

Вяра създаде сама първо буква Г, като “грозде”, после буква А. След това аз й направих буква Ф и тя започна да изброява думи, започващи с Ф: фазан, фенер, Франки (от едно филмче).

Бях удивен!!

И така, играта премина плавно в обучение.

За да не позволяваме регрес, трябва да работим за прогрес.

Много горещи дебати и тежки разговори те свалят долу до дъното. А после се изтласкваш нагоре, но вече просветлен, помъдрял и знаещ истината.

Олекнало ти е и си видял пътя и отговорите.

За този процес ти е помогнал другият участник в разговора.

И така, Надя, другият участник в разговора, мъдро обобщи (перифразирам с мои думи):

“За някои родители децата са амбиция. Да се покажат, докажат, че могат – още, и пак, и още, и отново, и пак и пак….

За нас те са лекар. Да ни откажат от амбицията и да постигнем хармония, да приемем нещата, каквито са. Да се успокоим и имаме мир. Това не е в противоречие с нуждата от развитие и не е мързел и липса на активности. Но я няма тази болезненост и това екстремно желание за доказване.

А има баланс, радост и наистина… приемане и щастие.”

Всичко това се нарича диалектика. 🙂