За Вяра поредната учебна година отново започна с блясък в очите, жажда за знания и вълнение за срещите със съучениците й. За мен – с много надежда, но и с леко свито сърце какво предстои: 5-ти клас, нов етап, нов класен ръководител, нови 10-ина учители по различните предмети, нова кабинетна система с лудо обикаляне по етажите за почти всеки учебен час.
3 седмици по-късно надеждата ми е разбита на пух и прах, а Вяра категорично отказва да ходи на училище.
След като миналата седмица прекарах само 2 пълни учебни дни с нея, присъствайки в клас във всеки учебен час, честно казано и напълно отговорно аз също отказвам!
Вчера, много символично точно на световния ден на учителя, 5 октомври, подадох необходимите документи, които са решаващи как ще продължи образованието на Вяра в прогимназиалния й етап, който вече тече.
Да, 2 дни ми бяха предостатъчни, за да взема категорично решение, че този път няма да преговарям, да вярвам и да се надявам, че с времето ще има промяна за по-добро. Така, както преди чаках, търпях, водех преговори и се надявах първо в детската градина, после в началното училище – 2 пъти по цели дълги 2 години, преживяното през които остави необратими белези върху психиката и самооценката на дъщеря ми…
Като родител съм съкрушена как прекарва времето си детето ми в училище, но и безкрайно горда как се справя там сама – напълно самостоятелна и ориентираща се в кабинетната система и разписанието на часовете; в час прилежно следяща учителите и стараеща се да разбере и учи въпреки затрудненията, въпреки липсата на каквото и да е внимание и подкрепа от тяхна страна (с малки, съвсем малки изключения); в междучасието не е потънала в телефона си, като повечето си съученици, а е с книга или учебник, четяща и в очакване, че ще я видят, ще я чуят, ще й дадат възможност да покаже, че и тя може: да каже, че присъства, да прочете условието на задача, да отговори на въпрос…
Като педагог се чувствам отвратена и разстроена от това, в което се е превърнала учителската работа, и обезверена за масовото образование и средата, в която растат децата ни.
Като специалист се чувствам унижена и адски гневна от начина, по който масово се гледа на учащите със специални потребности, в частност на тези със синдром на Даун, каквато е Вяра.
Изключения сред учителите има, разбира се, но за съжаление те само дебело подчертават общото отношение на тотално неглижиране на тези ученици по време на учебния процес в редовната класна стая, а често и в индивидуалната подкрепа, която трябва да получават. Въпреки разписаните закони и наредби, приобщаващото образование не работи така, както трябва, за преобладаващата част от учениците, за които е разписано. Не се случва!
Като човек, който не просто работи с деца и младежи със синдром на Даун, а гори за каузата те да се развиват, да се учат, да работят, да са щастливи и пълноценни членове на обществото, толкова силно вярвам в тях и техните възможности, толкова добре познавам характера, силните и слабите им страни, както и крехката им чувствителност, често замаскирана зад поведенчески проблеми, неразбрани и неподкрепени дори от екипите за подкрепа, сформирани да ги защитават и подкрепят.
Като родител, като педагог, като специалист, но най-вече като събирателен глас на общността, ще говоря, ще пиша, ще се боря да се види, да се чуе, да се знае, че хората със синдром на Даун се учат, знаят, могат, успяват! Да, не винаги и във всичко, както другите, но понякога дори по-добре от тях! Защото полагат в пъти повече усилия, време, желание и упоритост! И това трябва да бъде видяно, чуто, поощрено и оценено, колеги педагози, специалисти, хора!
И трябва да им се обърне нужното внимание, да им се даде шанс да напредват според потенциала и индивидуалните им способности и да получат не само образованието, а и отношението, на което всеки има право, за да живее пълноценно и достойно!
Честит ден на учителя, колеги, с ден закъснение и толкова символично на патерица! Патерицата, на която куца приобщаващото образование. Куца, както в частта “приобщаване”, така и в частта “образование”! Защото за да се получи, не са нужни закони, наредби и купища документи и (пред)писания.
Нужни са хора със сърце и призвание. И не само в училище, а навсякъде. Педагози, специалисти, родители, ученици… Хора, които да виждат, да чуват и да вярват, че всеки може, стига да му се даде шанс!
Продължението предстои!
