❤ Вяра и Руми ❤
И двете различни по рождение. И двете зачерквани многократно още от утробата. И двете унижавани, неглижирани, подритвани и отхвърляни от най-ранна детска възраст.
Моите две дъщери. И двете толкова жадувани и дълго чакани. И двете бранени със зъби и нокти от първия миг, в който разбрах, че ще ги имам. И двете растящи обичани, обичащи и щастливи, въпреки всичко, което тежи на крехките им раменца.
Майка съм на две различни дъщери. Едната заради диагнозата си, другата заради произхода си. Не е лесно. Хич не е лесно! И нямам предвид отглеждането, обучението и възпитанието им, макар че който ни познава добре, е наясно с ежедневните ни взривяващи трудности в тази връзка.
Най-тежко, най-страшно е отношението, хора! Смазващо е! Дълго преглъщах сълза след сълза, дума след дума, удар след удар, но вече не искам да мълча за това.
И за двете постоянно чувам, виждам или усещам по нещо, което ги бележи, уязвява, мачка, дели. И за двете постоянно се налага да въставам срещу хора и институции, за да ги защитя, да извоювам нещо, което на други се дава по подразбиране.
И НЕ, аз НЕ деля децата на такива “с проблем” и такива “в норма”. Аз НЕ вдигам равнодушно рамене с “не говори / не пише / не чете / не внимава / не може / нищо не става…” Аз НЕ си затварям очите и ушите, когато е трудно. Правят го другите. Не всички, но преобладават. А най-страшно е, когато това са и хората, на които доверяваме децата си всеки делничен ден. Има и редки сърцати изключения, но масово преобладава именно това – бездушното престъпно нежелание, неумение, безхаберие!
За Вяра търпях два пъти по две – две смазали я психически години в детска градина и две пропилени образователно първи години в училище. И ДА, и на двете места отговорни бяха учителите! Бездушно престъпно нежелание, неумение и безхаберие!
И двата пъти, когато я преместих, късметът беше с нас и попаднахме на онези редките сърцати изключения – Учители с главна буква, за които Вяра не беше диагноза, а преди всичко дете, което има нужда да бъде видяно, разбрано и прието. Учители, които направиха така, че тя наистина стана част от групата, част от класа, част от общността. Хора, които видяха човека, а не диагнозата. Хора, които вместо извинения търсеха (и намираха) начини…
И Вяра разцъфна, отвори се, порасна, придоби самочувствие и приятели, които я приеха такава, каквато е, с всичките й странности, игри и шеги, но най-вече за това, че е тя, просто Вяра. ❤
О, не, не съм се разнежила, не съм се успокоила, не съм се отпуснала. Предстои 5 клас – ново начало, нови тревоги, нови надежди. Както й е тръгнало, може би пак я очакват 2 бурни първи години от този нов неин етап. И докато за повечето родители тези тревоги са свързани предимно с академичния напредък на децата им, то мен и другите родители на различни деца ни тресе, дали средата и отношението ще са благосклонни. Дали подрастващите ни вече деца ще са видени, подкрепени, адекватно приети или ще бродят по коридорите като сиви сенки, необходими само за попълването на бюджета на училището. В което в крайна сметка би трябвало да напредват и академично, както се очаква и изисква и от другите…
Знам, горчиво звуча, ядно звуча, къде ми отиде присъщият оптимизъм! Ами, свил се е и не смее да си покаже носа. Защото съм гневна и този път е и за Руми!
Руми, за която, откакто е тръгнала на училище (първокласничка е), редовно получавам “не внимава, не пише, не може…” Руми, която, откакто тръгна на училище, започна да се проявява с грозни обидни думи, изрази и постъпки. Руми, която често плаче, че няма приятели, а иска да има много… Руми, която често плаче и ме моли да не ходи (цитирам) “на това гадно училище”!
Дотук добре, нищо ново, не е само тя, първи клас е преходен и труден за всички деца и т.н. неща, в които, съгласна съм, има доза истина. Приемам, че децата трябва да се адаптират към новата среда, новите очаквания, изисквания и учебен материал.
Но! Не мога да приема мачкането, обидите, агресията! Не мога да приема детето ми да попива грозни думи и поведение, което става начин на общуване навсякъде и с всеки, включително с нас в семейството! И не мога да приема, че детето ми е нарочено за аутсайдер за това, че е различно. (В случая заради произхода и цвета на кожата.)
Да, знам, че това е масов проблем в масовите училища. Знам, че идва от някои деца и отразява семействата им. Знам, виждам го, но не го нормализирам! Затова пиша публично.
Защото НЕ е нормално децата да се държат по този начин помежду си, както и към възрастните, било то учители, родители или непознати. И ако едно дете обижда, псува, удря и т.н., това не е само негов проблем и на семейството му. Това е проблем на цялата общност. И тук идва ролята на учителя. Да бъде коректив, да учи на уважение, да преподава не само учебно съдържание, а най-вече ценности. Да сплотява поверената му общност, да проповядва търпение, разбиране и толерантност. И то не само на децата, но и на родителите.
Онзи ден, когато взимах Руми от училище, нейна съученичка се изкрещя в лицето ми: “Тая Румяна е отвратителна! Гадна е, не мога да я понасям! Да я няма, хич да я няма тук искам!” Втрещена, запазих самообладание, но погледнах Руми, преди да отговоря. Тя, колкото е мъничка, беше станала сякаш два пъти по-мъничка. Вкопчила ръчичка в моята, очите й огромни и вперени в мен със срам, страх и толкова болка, която ме остави без дъх! В следващия момент плъзнах поглед към учителя им, който беше свидетел на цялата сцена. Той срещна погледа ми и вдигна рамене, после оправдателно избърбори нещо от рода, че им говори постоянно, но без резултат.
Тази ситуация беше капката, която преля чашата. Обещах, че ще изчакам да мине празникът им на буквите, но след това ще вляза в часа на класа да говоря с децата. А след това и с родителите. Ако не се получи, ще я преместя, както местих Вяра. Но този път няма да мълча. Защото това не е единичен случай и не е само от това дете. Примерите са потресаващи, а оправданието е, че Руми ги дразни (иска да ги гушка, търси внимание, говори им, че харесва дадено нещо в тях – “имаш хубава коса / рисунка / тетрадка… пишеш / оцветяваш / четеш… много добре”).
Познавам си детето и признавам, че неутолимата й жажда за внимание, постоянната необходимост да гушка другите и така да им нарушава личното пространство, да говори хвалби и комплименти с повод и без повод, може наистина да бъде доста досадно. Знам също, че бидейки отхвърляна заради гушкането, тя ги (цитирам) “дразни ни, щото само се смее и идва да играе с нас, пък ние не я искаме…”
Оставям въпроси за размисъл, макар за мене да са риторични, но може пък да е защото съм пристрастна. Дали това оправдава обиди като “гадна, отвратителна, дразнеща, тъпанарка, тъпчо, бебе, стъкло, циганка”. Дали това оправдава скъсани подвързии, счупени моливи, нанесени телесни рани, оставящи й белези за цял живот (едната е от нокти, забити в зоната на деколтето, и въпреки че зарастна, белегът остана). Дали това оправдава позицията на учителите и отношението на родителите (бездушно престъпно нежелание, неумение, безхаберие)…
Не оправдавам моето дете. Възпитавам и двете си дъщери да носят отговорност за това какво казват и какво правят и действията им винаги имат последствия – и в двата полюса. Смея да твърдя, че въпреки всички техни обективни и субективни специфики, и двете са добре възпитани и като цяло се държат много по-адекватно, социално приемливо и осъзнато, отколкото други деца и младежи в т.нар. “норма”.
Възпитавам в тях и чувство за собствената им стойност, за достойнство, за устойчивост и харесване на себе си, независимо какво им внушават отвън. И двете (ще) имат нужда от това, за да оцеляват ежедневно в този свят, който по подразбиране отхвърля всичко различно.
Освен това с Руми ежеседмично имаме сесии с психолог, които тя посещава с огромно желание, не само защото “мамо, утре нали ще ме вземеш на обяд?”
Да, ще я взема. Не само за да я заведа на психолог. После ще се разходим / пазарим / говорим… Ще бъда с нея за нея. За да пълня душата й с любов, ума й с ценности, цялата й същност с приемане. На нея такава, каквато е – с тъмната кожа, с огромните маслинови очи, с жадното й за любов сърце… Ще я градя тази връзка, това отношение, тази личност дума по дума, сълза по сълза. Ще влагам сега, когато трябва, за да бъде, когато няма да съм до нея.
Така отглеждам и двете си специални дъщери. За да бъдат, когато няма да съм до тях.
Аз работя с моите деца. Моля, вие работете с вашите!
Надежда Тодорова,
горда и щастлива майка на Вяра със синдром на Даун и Руми, осиновена
П.П. Вяра и Руми – и двете вече са грамотни, но не благодарение на образователната ни институция, а въпреки нея. 😍
