Кръстихме я Вяра.
Защото вярвахме в нея, че ще я бъде, ще дойде и ще успее.
Напук на много “специалисти”.
Вяра, за да вярва и тя в себе си. И с вяра да върви напред. Да дава пример. Да бъде символ. Да вярват и другите в нея и в децата като нея.
И днес, мрънкайки “Не, не мога”, го направи, премина препятствието.
Да, не е лесно да излизаш от зоната на комфорт, но само така се израства.
А и мама или тати са наблизо, за да ти кажат: “Ти можеш!! Ти си Вяра!!” ❤
Когато Борислав ми каза, че Криско също има дете със синдром на Даун и също са му казвали да го изостави, реагирах почти равнодушно. Дааа, още едно българско слънчево дете, още една, подобна на стотиците други такива български истории, още едно българско семейство, което отглежда специалното си дете, въпреки липсата на адекватна подкрепа при раждането и по-нататък. Да, разликата е, че Криско е известен, но аз не оценявам и не деля хората по този признак, така че се надявам да разбирате спокойната ми реакция на тази “новина”.
После гледах първото му интервю и от равнодушието ми не остана и помен. Това, което ме разтърси, бяха кадрите от родилния дом и думите на медицинския персонал. Същите думи, които отекват в главата ми със същата сила и тежест, както преди 10 години, когато бях бременна с Вяра, и се борех със зъби и нокти първо да не я абортират, а след като родих, да не ми я вземат. Цялата си история съм разказала в интервю още преди няколко години в рамките на международния проект “Жива книга” за хуманност в отношението на медицинските лица към пациентите (оставям линк към видеото).
В този момент някак покрай ушите ми мина ентусиазираният младежки възглас на Криско, че ще направи най-големия център за деца със синдром на Даун на Балканите и че е основал фондация за тази цел. Помислих си: “чудесно, нека има такъв специализиран център за нашите деца, има нужда, а и колкото повече, толкова повече “.
Да, ама не! Оказа се, че Криско е хвърлил бомба, която избухна и извади на показ кирливите ризи на много хора, оформиха се лагери, като едни запяха оди на възхвала, други изляха кофи с помия… Най-тъжното и страшното е, че помията дойде не от кой друг, а от организации и хора, подкрепящи сходни каузи, от родители на деца с увреждания, включително и на такива със синдром на Даун!
И тук нещо в мен отново се разбушува. И не искам да мълча. Затова реших да пиша публично и да дам моята официална позиция първо като човек, второ като родител на две специални деца, едното от които със синдром на Даун, и накрая като основател и изпълнителен директор на Фондация Up With Down, чиято кауза е щастливият и пълноценен живот на хората със синдром на Даун тук, в България.
Основах нашата Фондация преди повече от 5 години с ясната визия и конкретни цели, за които искам да се боря и да постигам. Е, и по мен се изля помия. По сходен начин. Даже имаше и заплахи. Простих, но не забравих. Избрах да се фокусирам върху работата и да действам целенасочено стъпка по стъпка за каузата ни.
Само най-близките ми хора знаят през какво преминах в онзи период – включително и през тежка личностна криза, която преодолях с подкрепата на психолог, и от която излязох много по-силна и уверена, отколкото съм предполагала, че мога да бъда!
През годините оттогава и досега издържах немалко удари под кръста, плюене и злословене по мой адрес, омаловажаване на нещата, които правя за каузата ни, безочливо копиране/крадене и представяне за свои от ръководители на други сходни организации на фрази, изречения, дори концепции, формулирани от мен ясно и конкретно, за да носят към хората посланията ми, идващи директно от сърцето ми и формирали индивидуалността, разпознаваемостта и гласа на Фондацията ни.
Мълчах. Мълчах в името на каузата, мълчах в името на децата, за които работя, мълчах и защото съм човек, в чиито ценности не влиза да мрънкам, да мачкам и газя другите без значение за лична или обществена изгода.
Ами стига вече! Писна ми и ми се гади от лицемерието, от безидейността, от бездейността, от мрънкането, от мачкането, от копирането, от самоцелното и егоцентрично изтъкване кой е по-по-най.
За бога, хора, в крайна сметка всички искаме най-доброто за децата си, каквито и да са те! Единици обаче са тези, които излизат извън личното, като създават и работят за благото на другите.
Спрете да гледате в чуждите паници, започнете да действате, бъдете проактивни, помагайте с каквото и както можете. А ако не искате, поне мълчете.
Ще завърша тази публикация (но не и темата!) с едно изречение на моята психоложка, което никога няма да забравя:
“В човешката природа е тези, които правят най-малко или нищо в дадена сфера, да плюят, мачкат и омаловажават това, което някой друг прави или иска да прави.”
Пожелавам успех на Криско и на всеки друг, който (иска да) работи за дадена кауза! Но не крадете и не копирайте чуждото! Не мрънкайте, не мачкайте, не омаловажавайте труда на другите! Действайте доблестно, защото рано или късно всичко лъсва и си идва на мястото!
Пожелавам успех, здраве и здрави нерви и на себе си, защото съвсем скоро предстои да ви споделя за най-мащабния (досега) проект на Фондацията ни, върху който работя през последните 2 години, паралелно с останалите ни проекти, за които редовно разказваме и показваме. Преди да го обявя обаче, трябва да се снабдя с нов помийно-устойчив скафандър, защото старият се износи от редовната употреба
И в навечерието на най-светлия празник, призовавам всички към повече смирение, доброта, любов и подкрепа! Бъдете здрави, бъдете щастливи, борете се и действайте! А ако не можете или не искате, не пречете, не плюйте и не съдете! Времето и делата ще покажат…
Надежда Тодорова,
Изпълнителен директор и основател на Up with Down Foundation, създател и преподавател в Клуб ВСЕКИ МОЖЕ към Фондацията ни.
Откриване на Коледно парти 2024 в Клуб Всеки може
Децата тръгнаха. Родителите и те с тях. Стана тихо.
Но остана усещането за блесналите детски очи, радостта, групата, която са създали между тях, разбирателство и комуникацията, доброто им отношение.
Децата играеха и работеха в синхрон, рисуваха, хапнаха, танцуваха…
Но това е плод на месеци и години работа, в екип, със специалисти, докато усвоят различни принципи и правила.
Една успешна и щастлива година!!!
Да си пожелаем следващата да е все така и още по-добра!!! ❤
Надя обикаляше по кметства, институции, писа десетки писма и прави срещи над една година, за да намерим ново кътче за нашият клуб за деца със синдром на Даун в Пловдив.
Е, не намерихме. Поне не общинско. Защото там цените са приемливи за организация без сериозен финансов гръб. Цени за наем от порядъка на 100 лв на месец.
Предлагаха ни тотални съборетини, които изискваха за възстановяване хиляди левове, а по-приемливите общински имоти оставаха скрити или недостъпни за нас.
Ние намерихме място под наем от частният пазар, цената е доста по-висока, но пък стана много уютно и хубаво. Да, всеки лев се събира за плащане на наема редовно, но пък не зависим от политици и никой не е ходатайствал за нас. И мебели, консумативи и други разходи често се покриват от нас, но като знаем за какво е – не ни тежи.
Това ни прави свободни и независими в дейността ни.
Пиша това по повод срещата на Криско с районен кмет в София и готовността да му помогнат с парцел в столицата – за център за деца със синдром на Даун.
Ако си известен артист или инфлуенсър само тогава държавата може да ти помогне. Ако си обикновен неизвестен родител – взимаш супата и ….
Нашият път явно е по-труден, но пък изстраданото е по-ценно и сладко.
А и освен столицата има нужда от помощ за тези деца и в много други градове и села в България. Трудно е дете от Харманли или Балчик да отиде в София на лечение. Децентрализацията е важна във всяко едно отношение.
Пожелавам успех на Криско. Пожелавам успех и на нас.
Децата го заслужават.
Доста хора реагираха при новината за нова фондация за деца със синдром на Даун, създадена от Криско. Едни – положително, други – не.
Аз смятам, че това е нещо добро. Повече организации за една цел води до съревнование и конкуренция, а това в случая е полезно за децата – показва кой, как и колко допринася за тяхното развитие.
И понеже държавата в случая е като мащеха, нещата остават в ръцете на частната инициатива.
Да, не е лесно да оцеляваш без гръб и финансиране, но истината и усилията се виждат и хората и бизнесите, които имат очи и сърце за това подпомагат и подкрепят. В тази връзка смятам, че бъдещето принадлежи на компаниите, които подкрепят социална и значима кауза, независимо каква е тя.
Колкото до това, че няма добри кадри, като специалисти, логопеди, психолози и т.н., които да подкрепят слънчевите деца – да, така е, определено има липса и нужда от качествени такива.
Но когато с години се е говорело, че тези деца нямат бъдеще и шанс, почти никой не се е старал да ги подкрепи и да работи с тях.
За радост – в новите поколения има много млади и вдъхновени хора, които с ентусиазъм помагат на тези малчугани да бъдат все по-самостоятелни и успешни. Става бавно, но важното е, че може и че става.
За това пример дават учениците и студентите, които посещават нашият клуб “Всеки може” и работят с децата.
Само да видите игрите, програмата, радостта, успеха и желанието на децата за следващото посещение.
Всъщност, няма да говоря повече – сами вижте последните видео материали – те говорят достатъчно. <3
Замислих се…
На колко неща учим децата в клуб Всеки може.
Емоционална интелигентност, практически умения, кулинарни дейности, четене, писане, природа, биология, рисуват, спортуват, танцуват, игри за съобразителност, сръчност и т.н. и т.н.
Едно адаптирано мини училище за децата със синдром на Даун, но не само за тях.
Много съм щастлив, че децата създават и имат своя добра общност, която е полезна за тях, те се чувстват спокойни и щастливи.
Каките и Надя са всеотдайни в начините да обучават и забавляват децата, за да вървят процесите с радост.
Ако и вие искате да подпомогнете тази благородна магия, която се прави изцяло на мускули и с доброволна подкрепа от хора и фирми, ще дам ето този линк.
Благодаря ви за всички видове подкрепа, които оказвате! ❤
Майки с пиcтолетu (за силикон, разбира се ) , малчугани с отвертка в ръка, свежнобяла пухкава прежда и коледни лампички са опасно добра комбинация за невероятно добра коледна #работилница.
Работна група, благодарим ти за доверието, споделения творчески процес и незабравимите емоции!
Днес денят ни беше много пъстър.
Ако си спомняте, такива са и емоциите на Райли от “Отвътре навън”.
Радост, тъга, гадост, страх…
В Клуб ВСЕКИ МОЖЕ палитрата на емоциите е още по-богата.
И понякога е трудно да се справим с нея, но ние не се предаваме и знаем, че
най-важното е ние да ръководим как се чувстваме и да казваме един на друг за емоциите си.
Затова днес децата споделиха радостта и изненадата си от гостуването на ново дете в Клуба.
За празничното настроение от самото начало допринесоха коледните комплекти на Happy Smiles Handmade ❤️.
Децата трябваше да следват образец и да прерисуват образа на Дядо Коледа.
В кръгчето чрез игри научихме повече за емоциите и как да ги разпознаваме.
Завършихме подобаващо с коледни бастунчета от моцарела и чери домати , като част от кулинарните ни дейности.
Да бъдеш част от тази споделеност, напредък и чиста радост, на която ще станете свидетели в галерията по-долу, е привилегия на забъркалите се с Клуб ВСЕКИ МОЖЕ!
Email: