Гледам я как тича по поляните, в парка, как се катери, гали котките, кара тротинетката … и си казвам – това е щастливо дете. То не мисли, дали това развива мускулите му, дали трупа витамин Д от слънцето, дали диша дълбоко. Тя просто рита топка, дивее с приятели и се забавлява. Тя е тук и сега. Тя Е. Тя е в себе си, реална, и на място. Това е есенцията на живота. Вечер е потна, прашна, изморена, и играла много. Едвам стои, очите и се затварят, … и пак казва .. “играем”… Да, тати, спинкай сега, утре ще играем много. Една “Маша”, с много идеи, бели и веселие.
Ние, родителите, постоянно мерим нещо. Сравняваме се. Кое дете ходи на зумба, кое свири на пиано, кое играе балет. Кое колко бързо е проходило, кое вече чете по малко. Но да ги попитаме тях – те искат ли? Те самите ли решиха… или ние леко ги подбутнахме. За да може, после да сме горди с тях и да ни хвалят, да ни снимат и дават по медиите. Или – поне да качим във Фейсбук.
Да, спорта, изкуството и тези занимания въобще приучават на дисциплина, учат на старание и труд. Но … ако децата поискат. Ако това е наше желание, скрито зад тях – тогава не е честно спрямо тях. Ако мама или тати искат да покажат на другите какво можем – за да се изтъкнат те. Не е честно.
Затова – прочетете отново първият абзац. И след това – бегом към парка. Ние сме там. И вече ви чакаме. 🙂