август 2020

Днес Вяра щеше да се удави. Слезе сама по стълбите към дълбоката част на басейна и потъна. Аз застинала гледах от терасата на хотела, без да мога да реагирам, Борислав се затича към басейна, но не беше достатъчно близо, мъж в басейна светкавично заплува към Вяра, но му трябваше време да преплува разстоянието. Сърцето ми беше спряло. Тогава видях малката руса главичка да изскача на повърхността. Вяра се беше оттласнала сама от дъното и се задържа на повърхността ритайки с крачетата си. В този момент до нея почти едновременно стигнаха Борислав и мъжът от басейна и я извадиха от водата. Тя беше напълно добре. Не беше глътнала нито капка вода.

Моменти като този те карат да осъзнаваш с кристална яснота жизнената важност на всеки един час, инвестиран в специализирани занимания на детето с различни специалисти. Моменти като този са родителската ни награда за стреса и умората от ежедневното търчане от кабинет на кабинет, от занимание на занимание, от специалист на специалист… Моменти като този са доказателството, че количествените натрупвания, търпението и постоянството наистина водят до качествени резултати включително и за децата със синдром на Даун! В моменти като този сърцето ми прелива от благодарност към хората, които са част от живота ни, откакто се роди Вяра – специалистите, които ни помагат за развитието на специалното ни дете.

ВАНЯ, БЛАГОДАРЯ ТИ! Днес Вяра не се удави благодарение на теб и това, на което си я научила през изминалата година.

П.П. Когато подбирах снимките и видеата към тази публикация, не можах да повярвам на очите си: видеото (пускам го в първия коментар тук отдолу), в което Ваня – треньорката по плуване – учи Вяра да се потапя под водата, без да гълта вода, е точно отпреди една година – 30.08.2019…

Вяра на 6 и половина 🥰

Запечатвам си тук кадри от днешния наситен ден, в края на който съм тотално изтощена и всяка частичка от мен крещи за почивка.

Всъщност така съм почти всеки ден, откакто се случи карантината. Нямам време и сили нито за себе си, нито за работата си. Усещането, че буксувам е опустошително. Сякаш всичко в живота ми хем е замряло, хем препуска в бясно темпо, с което не мога да се състезавам…

Но всяка вечер, точно когато вече съм се сринала напълно и физически, и емоционално, отварям галерията на телефона си и разглеждам снимките и видеата от изминалия ден.

Кадри като тези, които споделям днес, ме зашеметяват до сълзи, защото осъзнавам, че всяка секунда от деня си е струвала ❤

И знам, че колкото и да съм изморена и обезсърчена вечер, на сутринта с нови сили, щастлива усмивка на уста и преливащо от любов и благодарност сърце ще извикам “Идвам, мамо” в отговор на бойния вик на ранобудната си щерка “Мамооо, къде си? Идвай, *ираем!”

Видео:

Докато заснемахме този видеоклип бяхме много щастливи… Защото Вяра с много желание и ентусиазъм миеше пода… А най-доброто е, когато детето иска да се труди, има мотивация за това и го прави с хъс.

Заслугата е най-вече на мама Надя!! Тя всекидневно включва Вяра в готвене, чистене, пране и малката буболечка с радост участва в тези дейности, наравно с мама.

Децата със синдром на Даун могат много неща и могат да ги правят добре.

Но всичко започва от мама и тати, баба и дядо, от семейството.