Децата ни играят с други деца. Подариха им светещи гривнички и в тъмното щастливи дивеят с тях.
Гледам ги и се радвам.
Те и двете са различни от другите деца. По-бавни са донякъде в своето развитие. И Вяра със синдрома на Даун, и Руми, с нейните особености.
Нямат смартфони, нямат Фб или Тикток профили, не питат GPT за това или онова. И така е по-добре.
Ще кажете – ама не са дигитализирани, а векът сега е такъв. Школо, електронни дневници и т.н. Аз дори и не ги знам добре тези образователни дигиталности, макар че съм ИТ специалист. И нарочно не ги знам.
Векът трябва да е адаптиран за всякакви хора и да няма дискриминирани. Ето затова трябва да има хартиени учебници, пособия, да има кеш, да има реални продукти и помагала.
Затова нашите деца четат приказки и други книги, преписват текстове (понякога), рисуват хартиени картички. Пипат с ръце, цапат се, ритат топка, играят.
Сравняване ги само с тях самите и не бързаме. Деца са, учат се, растат и се развиват с тяхното темпо.
Едно дърво днес и сто пъти да го полееш, по-бързо няма да порасне.
Най-много да изгние. 🙂
Най-важно е да имат практически умения, самостоятелност и най-вече да са с добри сърца.
Иначе другото няма смисъл.
