“Тате, поскойно!”
Работя в хола на компютъра, а Вяра се е оттеглила в детската и играе сама на затворена врата. Спокойна съм, защото я чувам как разказва нещо, обяснява и се кефи, тропат чинийки, чашки – подрежда масата и готви в нейната кухня, мисля си аз…
Работя и се усмихвам щастлива и горда, че момичето ми се занимава самостоятелно и разбира, че мама е заета. По някое време обаче осъзнавам, че вече не чувам обичайните шумове откъм детската, и леко се напрягам от възцарилата се тишина.
Полагам волеви усилия да не стана от стола, за да проверя подозрителната тишина. Продължавам да работя, но вече съм доста разсеяна и напрежението ми се покачва с всяка изминала минута.
В крайна сметка решавам, че е по-добре да отида и да се успокоя, отколкото да стоя в неведение и нарастваща тревога. Небрежно чукам на вратата на детската и питам може ли да вляза. Вяра ми отвръща със звънливо и бодро “Даа!” и майчиното ми сърце отново радостно подскача от гордост. Отварям вратата и виждам… това, което е във видеото.
В заключение ще кажа, че нямаше никаква драма нито в моята реакция, когато видях творенията на щерка ми, нито в нейната реакция, когато й връчих парцала и легена, за да почисти пода на стаята си. И двете спокойно си понесохме последствията: аз трябваше да променя плана си да излезем и да свършим малко работа в Nadko Designs Studio, а Вяра трябваше да почисти боядисания под и да се изкъпе от глава до пети, косата включително (последното е изключително трудно и мъчително винаги, защото не позволява шампоан на главата си, но това е друга тема).
Час и нещо по-късно бъркотията беше оправена и аз реших да обясня и затвърдя поуката от случката. Както говорех, Вяра ме обгърна с ръчички и с блеснали очички избърбори “Мама, обичам те, играя с теб, мама!” ❤
Не са ли децата ни тези, които ни предават най-важните уроци!
Честит празник!