Надежда Тодорова

Днес е първи октомври. Октомври е месецът на осведомеността за синдрома на Даун – най-честата генетична аномалия.
А това е Серафим. Той е на 8 години.
Когато той се роди, аз плаках. Плаках месеци наред – от неизвестност, безпомощност, страх, че той няма да се развие, от очакване на това, че хората ще бъдат жестоки с него.
Отдавна не плача. Изпълнена съм с гордост и радост, защото възможностите на това дете надминаха най-смелите ми мечти, а подкрепата, която получихме през тези осем години от роднини, приятели и специалисти, е невероятна. Но най-вече съм благодарна, че получих такъв дар от Бога, защото няма такава любов и такава искреност като на тези деца.
Не е страшно да си различен. Не е страшно да се срещнеш с различен човек и да искаш да разбереш – какъв е той и какво мога да му дам и да науча от него?
Страшно е, когато през 2022 година директор на централно столично училище споделя, че такова дете трябва да бъде сред “себеподобни”. Страшно е, когато искат да си такъв, както всички останали. По калъп. Без мнение и без глас.
Не се страхувайте да бъдете различни – светът е шарен!

Лена Чапалова

Конструкторите от всякакъв тип, които са с много части, са много благодатни за фината моторика на децата и за въображението им.
Родителят показва какво може да се направи, за да даде пример и да вдъхнови детето.
Изненадващо е как Вяра бързо създаде зайче с две уши, а после ги натрупа на любима кула 🙂

След една противоречива подготвителна година в училище, днес нашето момиче отново пристъпи училищния праг, но този път като горда и ентусиазирана първокласничка.
Е, имаше си своите моменти на притеснение, колебание и явен стрес и затова я няма никъде на общите празнични снимки с класа. С нас също не пожела да се снима, въпреки че й дадохме и време, и пространство да се успокои…
Емоциите ни през днешния ден вилнееха в различни посоки: от щастие и гордост, през умиление и тъга, до разочарование и отчаяние.
Вълнуваме се за толкова много неща: как ще усвоява материала, как ще взаимодейства с другите деца, как ще се чувства в клас, когато не се справя и още, и още…
Но това е живият живот… и за Вяра, както и за стотици други специални деца като нея, днес започна нов етап с нови предизвикателства, вълнения и надежди.
От сърце пожелаваме на нея, както и на всички ученици със и без синдром на Даун успешна и щастлива нова учебна година! Нека да не стихва ентусиазмът и любопитството ви към знанията, творчеството и игрите!
На учителите пожелаваме мъдрост и търпение в изобилие! А на родителите – вяра, спокойствие и приемане!

ЧЕСТИТ 15 СЕПТЕМВРИ И НА ДОБЪР ЧАС!

След броени дни започваме училище. Именно затова споделяме отново този видео материал от миналата 2021 година, касаещ ресурсната подкрепа – където говорим за подпомагането в училище на нашите „по-различни“ деца.

Надяваме се, че вътре ще намерите полезна за вас информация.

Сензорните игри са занимания, които стимулират сетивата на децата. Игри, които стимулират и предизвикват нови усещания чрез допир, слух, вкус, зрение, аромат, баланс.

Доказано е, че учим значително по-добре, когато използваме сетивата си. Знаете колко бързо дадена миризма или вкус може да върне спомен, а много студенти знаят, че ако дъвчат един и същ вкус дъвка по време на учене и по време на изпит, получават по-добри резултати.

Осигуряването на сензорни занимания на децата е основополагащо за развитието на мозъка при децата – помага им да изградят и затвърдят мозъчни връзки, които да послужат за основа за надграждане на знания в следващите години.

Какви са ползите от сензорните игри?

• Стимулират изграждането на нови синапси (мозъчни връзки) и затвърждаването им;
• Стимулират двигателните умения, общи и фини;
• Подпомагат говорното развитие;
• Подтикват към „научно“ мислене и умения за решаване на проблеми;
• Включват занимания, подпомагащи фокусирането и релаксацията в децата;

В същността си сензорното стимулиране на малките деца започва от самото им раждане. Ние, родителите, по презумпция стимулираме уменията и сензитивността у децата ни чрез всичко, което правим в ежедневието си – докосваме ги, говорим им, храним ги, показваме им книжки с картинки, водим ги на люлки и пързалки. Всичко това не е ли достатъчно?
За съжаление в наши дни средата на децата всъщност предлага недостатъчно стимули (спомнете си само детството с кюфтета от кал и газенето с боси крака в реката на село), или пък предлага твърде много стимули (детските центрове в моловете например, с множество викащи деца, ярки светлини, силна акустика, светещи екрани и наситени цветове).
Чрез сензорните игри децата получават възможност да „заглушат“ останалия свят и целия не-толкова-важен шум, да се фокусират върху заниманието и да си „починат“.

По време на сензорните игри децата използват истински научни похвати – изграждат хипотези, проверяват ги с многократни експерименти, отхвърлят ги или ги потвърждават. Всичко това се случва без водене в процеса – децата сами разширяват границите на познанието си, тренират сами себе си – нещо, което мозъкът им ще използва все повече.

Какви са всъщност сензорните игри?

За бебето може да е наблюдението на сапунени мехури и усещането на допир, когато те се пукват в ръчичката му, мачкането на парчета цветна хартия – чуването на шума, усещането на променящата се форма;
За малкото дете сензорна игра може да е играта с фенерче в тъмна стая, смесването на цветовете на боичките за пръсти, апликирането с истински цветя;
За децата в предучилищна и училищна възраст – правене на форми с кинетичен пясък, пластилин, експериментиране с музикален инструмент (какъв звук издава тази струна? Какво ще стане, ако духна силно във флейтата? А ако духна съвсем леко?);

По-големите, а дори и родителите също могат да се облагодетелстват значително в сензорната игра – наслаждавайки се на процеса, вглъбявайки се в него, постигайки релаксация.
Може би едни от най-пълноценните и достъпни сензорни занимания, които можете още днес да започнете да прилагате с децата си, са свободното време сред природата и готвенето на храната у дома. И двете предлагат много стимули за всички сетива, а като допълнение ще прекарате качествено време заедно в здравословни занимания.
При много деца (а особено при децата със специални нужди) се наблюдават две отклонения, особено добре повлиявани от правилно подбраните сензорните игри. В първия случай децата са хиперсензитивни (чувстват твърде силно нещата, което може да ги направи твърде предпазливи и нежелаещи да докосват нищо ново), а във втория – хипосензитивни (не чувстват достатъчно добре, което води до поведение на сензорно търсене – пипане на всичко, силно въртене, викане, боричкане и т.н.). Сензорните игри са подходящ контролиран начин за насърчаване на хиперсензитивните и за снабдяване на нуждите на хипосензитивните деца, като на всичкото отгоре децата си прекарват страхотно!

Какви сензорни игри включихме в програмата на КЛУБ „Всеки може“?

По време на летния ни лагер включихме игра с пластилин, кинетичен пясък, рисуване с пръсти, работа със солено тесто, рисувахме върху пяна за бръснене, свирихме на китара и правихме сурови бонбони – пълна палитра от прекрасни занимания, в които и деца, и родители се включиха с много положителни емоции.

А както казват – най-доброто предстои!

В бъдещите ни занимания ще включваме все повече и по-разнообразни сензорни игри, като доказал се необходим компонент за хармоничното израстване на децата.

Наскоро ме попитаха дали съжалявам, че сме осиновили Руми, тъй като бях споделила, че от известно време се чувствам емоционално, психически и физически като развалина.

Наистина, последните седмици са изключително тежки и емоционално изтощителни за всички в семейството ни. Когато съм готова да говоря за това, ще разкажа как сме преминали през тях и как преживяното се е отразило на всеки един от нас.

Сега обаче искам да споделя отговора си на горния въпрос, защото има защо.

НЕ съжалявам за нито една от двете си дъщери!

НЕ съжалявам за Вяра, която дръзнах да запазя и родя, въпреки ужасните прогнози на лекарите за диагнозата „синдром на Даун“, с която ме зашлевиха още в третия месец от дълго чаканата и жадувана бременност с нея; въпреки трудностите, борбите, неравните възможности и несправедливостите, съпътстващи живота ни като родители на специално дете.

НЕ съжалявам за Руми, която приех за своя дъщеря още преди да съм я видяла, още в мига, в който за нея ми се обадиха социалните; която обичам с цялото си същество от нокътчетата на малките й крачета до крайчетата на буйните й къдрици, въпреки цвета на кожата, произхода, възрастта, задържаното й развитие и емоционалните урагани, съпътстващи живота ни като родители на още едно специално дете.

Днес ме попитаха защо Руми е „специално“ дете. Споделям отговора си публично, защото отново има защо.
„Специално е, защото е осиновено. Преживяло е травма от изоставяне няколко пъти за краткия си живот. Имаше изоставане в емоционалното развитие, почти не можеше да говори и други неща… Работим с психолози, предстои работа с логопед… И да, прекрасно момиченце е, както и Вяра, както и всички деца всъщност 😍 Всички имат нужда от едни и същи неща – много любов, търпение и зачитане на индивидуалността. И за мен всички деца са специални по своему, без значение дали имат някаква диагноза или не. ❤“

Знам, че не всеки вижда нещата по този начин. Знам, че на много хора им се вижда странно и необяснимо как е възможно да се смеем, да се радваме и да сме щастливи с такива деца. Знам, че някои дори чукат на дърво и кръстосват палци зад гърба си, съпровождайки ни с изумени погледи…

Но… Аз съм истински щастлива и благодарна, че съм майка на Вяра и Руми. И не, не съжалявам за нито секунда, че точно те са мои дъщери. Такива, каквито са. Прекрасни и много специални ❤

П.П. Благодаря от сърце на двете момичета, които ми зададоха горните два въпроса! Те си знаят кои са 😍 Честит празник! ❤