Надежда Тодорова

Много се пише и говори за толерантността, за приемането, за “нормалните” и “различните”, за родителите и децата, за учителите и специалистите. Важно е обаче не какво и не колко се говори и пише, а какво се прави!
Къде е границата на толерантността и търпението, ако си родител на “различно” дете, което иска да играе, да общува или просто да бъде заедно с другите деца – на площадката, в училищния двор, в класната стая, на партито – но това не се получава? Къде е границата на толерантността и търпението, ако си родител на “нормално” дете и си свидетел на същите тези ситуации? Каква е нашата роля като родители и свидетели в такива ситуации, каква е нашата позиция като хора?

Случката от днес, която ме взриви:

Прибираме се късния следобед и Вяра ме моли да остане да поиграе с децата в паркчето пред нас. ОК, съгласявам се, има нужда от разпускане, аз също – беше тежък понеделник и за двете ни. Вяра се затичва към групичката от четири момиченца, които се катерят по пързалката, а аз се запътвам към една от свободните пейки, пътьом поздравявайки познатите и непознатите по другите пейки.

Децата и Вяра се познават, с две от тях – от малки, с другите две – от година поне. Затова тя свободно се присъединява към тях, смее се щастливо и се (опитва да се) включва в играта им, като им разказва нещо от любимо филмче. Децата обаче се разпръсват като пилци, избухвайки в смях, побягват, а Вяра разбира се – след тях. Отиват на катерушката, Вяра – след тях се катери и тя. Те слизат и пак побягват, този път към люлката, Вяра – след тях. Настига ги и започва да гъделичка двете сестри – това им е любима закачка от малки, но те отново вкупом всички избягват, а тя – пак след тях.

После четирите се качват на въртележката, заливайки се в смях, който явно вече започва да озадачава Вяра, защото тя застава отстрани и ги гледа объркано, но и с очевадно желание да си играят заедно.

Въпреки че виждам и усещам отношението на децата към Вяра, все пак я подканям да им каже, че иска да си играе с тях. В резултат от съседната пейка и бащата на двете по-големи момичета се провиква към тях да играят с Вяра. Вяра се приближава към въртележката първо плахо и почва да я върти, а момичетата се кикотят и разменят погледи. Вяра също почва да се смее, върти ги по-силно и се залива от смях, щастлива е, очите й блестят. Като по команда момичетата скачат от въртележката и се затичват към поляната, Вяра побягва след тях и едното момиче извиква към другите три: “Бързо, бягайте, бягайте от Вяра, по-бързо!” А Вяра все така щастливо се залива от смях и тича след тях. Гоненицата все пак е една от любимите й игри!

Тук обаче вече не издържам, скачам от пейката и извиквам Вяра, минавам покрай пейката с бащите на децата и казвам на единия да пита дъщеря си защо призовава другите да бягат от Вяра по този начин. Обръщам се и към другия, с когото се познаваме, откакто децата ни са бебета, и му казвам: “Да, знам, че Вяра на моменти се държи странно, разказва филми и разиграва сценки, но това е нейният начин да покаже, че може, да привлече вниманието и да влезе в играта. Жестоко и грозно е да бягат от нея и да й се присмиват за това… Ние, родителите, сме тези, които трябва да обясним на децата си, а не да стоим като безучастни свидетели, сякаш нищо особено не се случва…”
Обръщам се и отивам при Вяра, която вече не се смее, а е седнала на една далечна пейка, с гръб към децата, с увиснали раменца и гледа пред себе си. И двамата бащи изкрещяват на децата си да дойдат при тях и им заповядват да се извинят на Вяра и да играят с нея веднага. Момичетата изтичват към нея, извиняват й се, но явно изобщо не разбират защо. Това, което ги беше призовало да бягат от Вяра, се провиква към баща си с “ама ние така си играехме.”

Запътвам се с Вяра към входа, като междувременно й говоря, че когато децата бягат от нея и й се смеят, тя не е длъжна да тича след тях и да се опитва да играе с тях. Казвам й го с пълното съзнание, че ще я заболи, така, както ме боли и мен, но това е поредният урок, който трябва да й предам за живота: да различава приятелския смях и истинската игра от присмеха и груповото изолиране.

Минаваме покрай бащите и единият подхвърля: “Ама те така си играят.” Обръщам се и изстрелвам: “НЕ Е ИГРА да бягаш и да се присмиваш на някого – какъвто и да е!” Другият баща сконфузено пристъпва към нас, после се връща, очевидно е, че търси начин да се извини, но не знае какво и как да каже. Както казах – съседи сме, познаваме се и общуваме от години покрай децата. В крайна сметка отронва, свивайки рамене: “Ами такъв е животът.”
Безмълвно се обръщам и се качвам по стълбите към къщи. Разстроена и бясна…

Реших да пиша за това и да задам въпросите отгоре. Към тях добавям и още: Какъв точно е животът? И кой прави живота такъв или онакъв?

Откакто осиновихме Руми, все по-често с изненада установявам, че моята толерантност и търпимост отдавна не е онази волската отпреди това. Онази, с която търпеливо, спокойно, а често и с усмивка проповядвах на деца, родители, учители, по площадки, паркове, градини и училища, приемане, разбирателство и разбиране в различни ежедневни ситуации с Вяра.

Уморих се просто. И честно казано вече ми писна от въпроси как да се държим с “различните”, как да постъпим в такава или онакава ситуация, какво да кажем и т.н., и т.н.

Ако помним, че ВСИЧКИ сме просто ХОРА, без значение с диагноза, поведение или някаква странност, ако се отнасяме просто човешки, с внимание и разбиране към особеностите на другия, ако просто живеем на практика според тези ценности, ще предадем това и на децата си. Защото толерантността, уважението, емпатията, както и техните противоположности, покълват първо в семейството – и “различното”, и “нормалното”!

Последните няколко учебни седмици са доста бурни и много трудни за Вяра и нас като нейни родители. Към това се прибавя и отчаянието и безсилието на други майки, което блика в разговорите ни по повод училищните несгоди на децата им със синдром на Даун в различни кътчета на нашата страна. Подготвям подробна публикация по темата, но все още съм прекалено емоционална, за да мога да говоря публично за нещата максимално ефективно.

Днес обаче споделям обобщение на думите на учителите на Вяра, изказани от тях със смесица от изненада и похвала през последните дни: “Много стабилна й е ръката като пише. И така добре изписва всичко, красиво и старателно. Тя се справя много по-добре от повечето си съученици в момента и то не само за писането, а и с ориентацията, вниманието, държането по време на часовете. Тя дори няма толкова нужда от подкрепа; има деца в класа (без СОП), които се нуждаят от подкрепа повече от нея. Вяра не създава абсолютно никакви проблеми в час.”
За първи път, повтарям ЗА ПЪРВИ ПЪТ, откакто е в системата (държавната образователна) – т.е. от 5 години насам, включвайки и тези в детската градина – Вяра получава такова признание от тази система.

Пак ще повторя: за първи път учители от системата казват за Вяра, дете със синдром на Даун, че се справя по-добре от другите деца в класа!

Аз познавам детето си, знам фактите, знам какво може и какво не, знам и силните, и слабите й страни. Но това признание ме разтърси не заради фактите. Разтърси ме, защото не осъзнавах колко е копняла майчината ми разръфана душа за това моментно признание за постигнатото с толкова труд, усилия и сълзи.

Наясно съм, че рано или късно другите деца ще я настигнат и изпреварят, въпреки че трудът, усилията и времето, които влага, са в пъти повече от техните и изобщо в пъти повече, отколкото можете да си представите. Което прави това признание още по-навременно в момента.

Затова подарявам това признание на всички вас, изтерзани майки на деца със синдром на Даун! ❤

На всички вас, които държите ръчичките на децата си, докато започнат сами да държат молива и да “оставят следа по листа”, която за другите е драсканица, а за вас е най-прекрасната картина. ❤

На всички вас, които учите децата си не само как да се хранят, обличат и държат, а и да пишат, четат, смятат, разказват и куп други “учебни” неща. ❤

На всички вас, които подготвяте работни листове, кодирате цветово задачите в учебните помагала, опростявате текстовете на уроците или иначе казано адаптирате учебното съдържание така, че да бъде достъпно и разбираемо за децата ви със синдром на Даун – за да напредват там, в часа, и да се чувстват като част от класа. ❤

На всички вас, които сте принудени от служителите в системата да придружавате децата си в клас, отказвайки се не само от професионална реализация, а и от лично време и живот. ❤

И на всички вас, които неведнъж свеждате смачкано глава под обстрела на “не знае, не може, не разбира”, изричано за съжаление от същите тия хора в системата, чиято работа всъщност до голяма степен вършите именно вие. ❤

Посвещавам го на всички вас, защото знам, че нашите деца могат, знаят и разбират толкова много неща! Защото вярвам в тях и в техните възможности! Защото вярвам, че всеки може, стига да е видян и адекватно подкрепен. ❤

За бога, колеги учители, отворете очите и сърцата си и вижте какво могат и знаят вашите ученици! Това, което не могат и не знаят, е цел, а не присъда! Нека заедно се борим за постигането й. Това е смисълът и призванието на нашата професия…