Последните няколко учебни седмици са доста бурни и много трудни за Вяра и нас като нейни родители. Към това се прибавя и отчаянието и безсилието на други майки, което блика в разговорите ни по повод училищните несгоди на децата им със синдром на Даун в различни кътчета на нашата страна. Подготвям подробна публикация по темата, но все още съм прекалено емоционална, за да мога да говоря публично за нещата максимално ефективно.
Днес обаче споделям обобщение на думите на учителите на Вяра, изказани от тях със смесица от изненада и похвала през последните дни: “Много стабилна й е ръката като пише. И така добре изписва всичко, красиво и старателно. Тя се справя много по-добре от повечето си съученици в момента и то не само за писането, а и с ориентацията, вниманието, държането по време на часовете. Тя дори няма толкова нужда от подкрепа; има деца в класа (без СОП), които се нуждаят от подкрепа повече от нея. Вяра не създава абсолютно никакви проблеми в час.”
За първи път, повтарям ЗА ПЪРВИ ПЪТ, откакто е в системата (държавната образователна) – т.е. от 5 години насам, включвайки и тези в детската градина – Вяра получава такова признание от тази система.
Пак ще повторя: за първи път учители от системата казват за Вяра, дете със синдром на Даун, че се справя по-добре от другите деца в класа!
Аз познавам детето си, знам фактите, знам какво може и какво не, знам и силните, и слабите й страни. Но това признание ме разтърси не заради фактите. Разтърси ме, защото не осъзнавах колко е копняла майчината ми разръфана душа за това моментно признание за постигнатото с толкова труд, усилия и сълзи.
Наясно съм, че рано или късно другите деца ще я настигнат и изпреварят, въпреки че трудът, усилията и времето, които влага, са в пъти повече от техните и изобщо в пъти повече, отколкото можете да си представите. Което прави това признание още по-навременно в момента.
Затова подарявам това признание на всички вас, изтерзани майки на деца със синдром на Даун! ❤
На всички вас, които държите ръчичките на децата си, докато започнат сами да държат молива и да “оставят следа по листа”, която за другите е драсканица, а за вас е най-прекрасната картина. ❤
На всички вас, които учите децата си не само как да се хранят, обличат и държат, а и да пишат, четат, смятат, разказват и куп други “учебни” неща. ❤
На всички вас, които подготвяте работни листове, кодирате цветово задачите в учебните помагала, опростявате текстовете на уроците или иначе казано адаптирате учебното съдържание така, че да бъде достъпно и разбираемо за децата ви със синдром на Даун – за да напредват там, в часа, и да се чувстват като част от класа. ❤
На всички вас, които сте принудени от служителите в системата да придружавате децата си в клас, отказвайки се не само от професионална реализация, а и от лично време и живот. ❤
И на всички вас, които неведнъж свеждате смачкано глава под обстрела на “не знае, не може, не разбира”, изричано за съжаление от същите тия хора в системата, чиято работа всъщност до голяма степен вършите именно вие. ❤
Посвещавам го на всички вас, защото знам, че нашите деца могат, знаят и разбират толкова много неща! Защото вярвам в тях и в техните възможности! Защото вярвам, че всеки може, стига да е видян и адекватно подкрепен. ❤
За бога, колеги учители, отворете очите и сърцата си и вижте какво могат и знаят вашите ученици! Това, което не могат и не знаят, е цел, а не присъда! Нека заедно се борим за постигането й. Това е смисълът и призванието на нашата професия…
