Днес училището на Вяра отбеляза своя Ден на таланта. Чудесен празник, разкошни деца от различни класове и възрастови групи танцуваха, пяха, свириха, рецитираха на сцената пред родители, учители и приятели, препълнили залата на бившето кино.
Вяра не пожела да участва. Въпреки репетициите с класа, въпреки самоотвержената борба на учителите и съучениците й да я качат на сцената, въпреки че беше научила текстовете и на песента, и на стихотворението и прекрасно ни ги представяше сама вкъщи.
Класният й ми каза: “Сърчицето й щеше да се пръсне, толкова силно биеше.”
Когато се върна при мен, ме погледна плахо и отрони: “Страхувам се.”
Гушнах я и й казах, че съм горда, че е станала от мястото си и е излязла на пътечката заедно с класа си, нищо че не се е качила на сцената. Повторих й го два пъти заради недоверието в погледа й, който ме изненада, но и провокира дълбоки размисли в мен часове след това.
Замислих се за товарите, които родители, учители, близки и познати волно или неволно трупат върху децата (си). За очакванията, амбициите, съревнованията, претенциите към тях и това, което искат да бъдат. За престижа, първенството, талантите и изявите…
Да, талантите. Днес на сцената имаха шанс да се представят тези, които не се страхуват, или които са успели да преборят страха си. Танцуваха, свириха, пяха, рецитираха. И бяха прекрасни. Всички до един. ❤
Но талантът може и да не е показен, може тихо да се гуши в човека и да се страхува от публични изяви поради ред причини. Талантите, както и хората, са толкова различни. И това, че днес Вяра не представи своя на сцената, не го омаловажава за мен и всички, които познаваме нейната артистичност, лъчезарност и неподправеност.
Да, щеше да е чудесно и много рекламно, вместо тези мои философски размисли и тъмни снимки на Вяра от място и в подножието на сцената, да ви представя гордо и бляскаво гарджето си под прожекторите и ръкоплясканията на публиката и да утвърждавам за пореден път, че децата със синдром на Даун, като нея, също могат. А те наистина могат безброй неща и имат безброй таланти, но не това е във фокуса на публикацията ми сега.
Замислих се за това колко пъти всеки ден се налага да доказвам и показвам какво знае и може моето специално дете, за да разберат, че знае и може, въпреки диагнозата си. За да й дадат шанс и да не бъде невидима, нечувана, неразбирана, игнорирана. И колко изтощително, стресиращо и дори унизително на моменти е това и за мен, и за нея. Спомних си един случай от многото подобни, когато показвах на една директорка на детска градина видеа и снимки с Вяра как говори, готви и се катери, за да я убедя, че дъщеря ми не е страшна и може същите неща (че и повече), като другите деца, и да я приеме в поверената й градина. Отново ме заболя, както тогава, когато се чувствах все едно показвам животно за продан на пазар…
И докато мислех, усетих с огромна лекота, че не ми пука и изобщо не съм разстроена, че Вяра не показа талантите си днес пред публиката. Точно в този момент тя се гушна в мен и целуна ръката ми, сякаш за да ми благодари, че го е усетила и тя. ❤
Още размисли по темата ще споделям и занапред, а сега завършвам тази публикация с усмивката на щастлива майка, която се гордее с децата си и наистина ги приема такива, каквито са. ❤
Пожелавам го от сърце на всички – да успявате по-често и повече да виждате и приемате децата си такива, каквито са, дори техните желания и таланти да не съвпадат с очакванията и амбициите ви. Бъдете сигурни, че именно тогава те ще ги надминат, защото сте им дали възможност да бъдат себе си.
П.П. Това не означава да не изискваме от децата си и да не възпитаваме в тях ценности и отговорности. Напротив. Но това е тема на друг разговор 🙂
