Начало Блог Учене vs. игра

Отскоро в класа на Вяра има заместник-учител. Днес като я взех от училище, я попитах дали новият господин й харесва. Тя ме погледна със светнали очички и изстреля:

– Амии, господинът харесва ми, да.
– Защо ти харесва?
– Амии, играем с мен, не учим… трябва учим училището… господинът играе мен, учи нее.

Това е положението! Вечният двубой учене срещу игра. А защо просто не ги помирим? Всички учим най-лесно, приятно и трайно чрез нещата, които са ни интересни, забавни, мотивиращи и вдъхновяващи. Всички. И малки, и големи…

Като преподавател винаги съм прилагала този принцип в работата си, без значение от възрастта на възпитаниците ми – с малките обичам да обръщам учебното съдържание на игра и да се забавляваме, докато учим, у големите да предизвиквам интереса им, да ги мотивирам и вдъхновявам за красотата на процеса и удовлетворението от резултатите.

Така правя и с Вяра. От самото начало. Уча я на всичко чрез игра, вдъхновение, забавление, мотивация, личен пример. Измислям истории, разигравам сценки, чета, съчинявам и рецитирам стихчета, пея, танцувам, правя фокуси, демонстрирам на практика, насърчавам я да мисли, задавам й въпроси и й разказвам за всичко, което привлече вниманието й, когато сме на разходка, в магазина, по работа… Да – водя я с мен почти навсякъде по задачи, включително по институции, банки, учреждения и др. подобни, за да тренирам търпението, концентрацията, поведението и общуването й с непознати хора на обществени места.

Изтощително е – признавам. Много при това. Защото десетки пъти на ден в различни ситуации се налага да преодолявам както себе си, умората, гнева, безсилието си, така и да се справям с нейния инат, променящите се настроения, мързела, умората или това, че й е трудно…

Но да се върнем на ученето.

От тази учебна година въведохме понятието и дейността “домашна работа”, като част от подготовката за първи клас. Опитах се да е под формата на игра, но Вяра се разбунтува веднага. Умното ми момиче! Смених подхода и кратко и ясно й разказах защо е важно да се упражнява вкъщи. Поиска да й помагам, да седя до нея и да я гледам. Твърдо, но с много любов й обясних, че домашната е нещо, което ще трябва да прави сама, така както аз работя сама, например на компютъра. Акцентирах също, че когато е готова, може да избере да прави каквото поиска – да танцува, рисува, готви, играе с мен и т.н.

Няма наказания, ако не си направи домашната. Но това е наградата й, когато я направи. Подчертавам КОГАТО, а не АКО я направи. Досега само един път категорично отказа, даже надраска листа като знак на протест, и отиде без домашна на занятието с психоложката.

Не й се скарах тогава, нито я наказах, но я оставих сама да обясни защо е постъпила така, да осъзнае и поеме отговорността за действията си.

Към днешния ден смятам, че Вяра вече разбира и приема концепцията за домашна (т.е. самостоятелна) работа вкъщи като част от задълженията си, които не винаги й е приятно да прави, но въпреки това ги прави. Пак ще повторя, че не упражнявам натиск върху нея, а се старая да я мотивирам и да акцентирам върху ползата от задачата – ще пишеш/четеш/говориш по-добре, ще знаеш/разбираш повече неща и т.н.

 

А моята награда е това, което съм запечатала на снимките – упоритостта и вниманието, с които работи самостоятелно върху поставените задачи, гордият блясък в очите й, когато се е справила сама, самокритичността й, когато трие с гумата грешка, която е видяла сама…

И топлите й ръчички, които ме прегръщат, докато устичката й избърборва най-прекрасното признание в любов: “Мама, обичам те, искам играя с теб, мама, обичам те!”

П.П. Днес, докато чаках пред кабинета, чух Вяра да отговаря на психоложката, която й обясняваше задачата за новата домашна:
– Съжалявам, не разберем така!
Слава богу, на психоложката не й минават такива изявления и след няколко кратки реплики, Вяра излезе от кабинета с папката с домашна в ръка и сърдито измърмори “Чао!”

Продължението тепърва ни предстои 🙂

Вижте още