Когато Борислав ми каза, че Криско също има дете със синдром на Даун и също са му казвали да го изостави, реагирах почти равнодушно. Дааа, още едно българско слънчево дете, още една, подобна на стотиците други такива български истории, още едно българско семейство, което отглежда специалното си дете, въпреки липсата на адекватна подкрепа при раждането и по-нататък. Да, разликата е, че Криско е известен, но аз не оценявам и не деля хората по този признак, така че се надявам да разбирате спокойната ми реакция на тази “новина”.
После гледах първото му интервю и от равнодушието ми не остана и помен. Това, което ме разтърси, бяха кадрите от родилния дом и думите на медицинския персонал. Същите думи, които отекват в главата ми със същата сила и тежест, както преди 10 години, когато бях бременна с Вяра, и се борех със зъби и нокти първо да не я абортират, а след като родих, да не ми я вземат. Цялата си история съм разказала в интервю още преди няколко години в рамките на международния проект “Жива книга” за хуманност в отношението на медицинските лица към пациентите (оставям линк към видеото).
В този момент някак покрай ушите ми мина ентусиазираният младежки възглас на Криско, че ще направи най-големия център за деца със синдром на Даун на Балканите и че е основал фондация за тази цел. Помислих си: “чудесно, нека има такъв специализиран център за нашите деца, има нужда, а и колкото повече, толкова повече “.
Да, ама не! Оказа се, че Криско е хвърлил бомба, която избухна и извади на показ кирливите ризи на много хора, оформиха се лагери, като едни запяха оди на възхвала, други изляха кофи с помия… Най-тъжното и страшното е, че помията дойде не от кой друг, а от организации и хора, подкрепящи сходни каузи, от родители на деца с увреждания, включително и на такива със синдром на Даун!
И тук нещо в мен отново се разбушува. И не искам да мълча. Затова реших да пиша публично и да дам моята официална позиция първо като човек, второ като родител на две специални деца, едното от които със синдром на Даун, и накрая като основател и изпълнителен директор на Фондация Up With Down, чиято кауза е щастливият и пълноценен живот на хората със синдром на Даун тук, в България.
Основах нашата Фондация преди повече от 5 години с ясната визия и конкретни цели, за които искам да се боря и да постигам. Е, и по мен се изля помия. По сходен начин. Даже имаше и заплахи. Простих, но не забравих. Избрах да се фокусирам върху работата и да действам целенасочено стъпка по стъпка за каузата ни.
Само най-близките ми хора знаят през какво преминах в онзи период – включително и през тежка личностна криза, която преодолях с подкрепата на психолог, и от която излязох много по-силна и уверена, отколкото съм предполагала, че мога да бъда!
През годините оттогава и досега издържах немалко удари под кръста, плюене и злословене по мой адрес, омаловажаване на нещата, които правя за каузата ни, безочливо копиране/крадене и представяне за свои от ръководители на други сходни организации на фрази, изречения, дори концепции, формулирани от мен ясно и конкретно, за да носят към хората посланията ми, идващи директно от сърцето ми и формирали индивидуалността, разпознаваемостта и гласа на Фондацията ни.
Мълчах. Мълчах в името на каузата, мълчах в името на децата, за които работя, мълчах и защото съм човек, в чиито ценности не влиза да мрънкам, да мачкам и газя другите без значение за лична или обществена изгода.
Ами стига вече! Писна ми и ми се гади от лицемерието, от безидейността, от бездейността, от мрънкането, от мачкането, от копирането, от самоцелното и егоцентрично изтъкване кой е по-по-най.
За бога, хора, в крайна сметка всички искаме най-доброто за децата си, каквито и да са те! Единици обаче са тези, които излизат извън личното, като създават и работят за благото на другите.
Спрете да гледате в чуждите паници, започнете да действате, бъдете проактивни, помагайте с каквото и както можете. А ако не искате, поне мълчете.
Ще завърша тази публикация (но не и темата!) с едно изречение на моята психоложка, което никога няма да забравя:
“В човешката природа е тези, които правят най-малко или нищо в дадена сфера, да плюят, мачкат и омаловажават това, което някой друг прави или иска да прави.”
Пожелавам успех на Криско и на всеки друг, който (иска да) работи за дадена кауза! Но не крадете и не копирайте чуждото! Не мрънкайте, не мачкайте, не омаловажавайте труда на другите! Действайте доблестно, защото рано или късно всичко лъсва и си идва на мястото!
Пожелавам успех, здраве и здрави нерви и на себе си, защото съвсем скоро предстои да ви споделя за най-мащабния (досега) проект на Фондацията ни, върху който работя през последните 2 години, паралелно с останалите ни проекти, за които редовно разказваме и показваме. Преди да го обявя обаче, трябва да се снабдя с нов помийно-устойчив скафандър, защото старият се износи от редовната употреба
И в навечерието на най-светлия празник, призовавам всички към повече смирение, доброта, любов и подкрепа! Бъдете здрави, бъдете щастливи, борете се и действайте! А ако не можете или не искате, не пречете, не плюйте и не съдете! Времето и делата ще покажат…
Надежда Тодорова,
Изпълнителен директор и основател на Up with Down Foundation, създател и преподавател в Клуб ВСЕКИ МОЖЕ към Фондацията ни.
