Днес открихме клуб “Всеки може” за деца със синдром на Даун. Беше много интензивно, с много повече хора, отколкото сме очаквали. Деца, студенти, родители, приятели, спортисти и други.
Въпреки динамиката на събитието успях да “усетя” повечето от родителите. Не само да поговоря с тях, а и да ги почувствам.
Изтерзани хора, борещи се с недостатъците на системата, която прави нещо, но не достатъчно, за тези “специални” деца. Обикалящи от специалист на специалист, дебнещи срока на ТЕЛК-а, и същевременно “жонглиращи” в отношенията с детето ежедневно.
Днес те бяха “на място”. Бяха спокойни. Защото бяха дошли в среда, където детето им няма да е подигравано, игнорирано или гледано накриво. Детето им беше прието, гушкано, рисуваше, тичаше, хвърляше топка.
Да, ние с нашият клуб няма да решим всички проблеми. Няма да трансформираме с магическа пръчка всичко.
Но ще дадем малък пристан и тихо (или пък щуро 🙂 ) кътче, където те да бъдат себе си, да видят децата си приети и щастливи. Дори и за час или два.
Защото щастието не се измерва с време. А с радост 🙂
П. П.
Днес Маруся, майката на Иван ми каза: “Осъществявате една 50 годишна мечта!” Защото нейният Иван със синдром на Даун е на 51 години.
Аз й отговорих: “Да, така е. Защото сега времето е друго и хората са други!”
След което очите ми се намокриха. Както и нейните. Както и на Надя, и на много хора днес <3
Снимка – Ралица Делова ( studiordesign.art )
