Начало Блог Любовта и щастието са право на всеки. Включително и на различните!

Любовта и щастието са право на всеки. Включително и на различните!

Нашето мъничко чудо ❤❤❤

На днешния ден преди 8 години, 10 дълги мъчителни дни в болницата след раждането на Вяра най-накрая ни изписаха, за да си отидем вкъщи.

10 мъчителни дни, в които вместо да бъда поздравявана от медицинския персонал за щастливото събитие, бях навиквана и мъмрена, че съм допуснала да родя “Даун”. Бяха започнали да ми подготвят документи за отказ от “Дауна”, изпратиха социални работници в стаята ми, които ме разпитваха и попълваха досието ми!!! докато се опитвах за първи път да закърмя бебето си, и ме накараха да подпиша някаква декларация за правата на децата, че няма да навредя на детето си…

Казват, че болките от раждането се забравят, колкото и тежко да е било то. Така е. Физическите болки не ги помня. Но едва ли някога ще забравя болката в душата и сърцето, страха и ужаса от неизвестността къде е бебенцето ми и какво става с него в първите часове и дни след раждането. Помня с кристална яснота как обикалях болничните коридори още в първите часове, след като излязох от упойка. Помня как ме навикваха и гонеха от стая в стая, докато я търсех, вместо да ме успокоят и да ми дадат каквато и да е информация, камо ли да ми позволят да я видя макар и за малко.

Помня, че живеех повече в коридорите, отколкото в стаята през първите 4 кошмарни дни, докато е била на кислород заради сърчицето. Помня също как сърцето ми спря, когато една ранна сутрин в просъница чух главната сестра да вика в коридора “Бързо, Даунът тръгва” – бяха я закарали с линейка до кардиологичен кабинет извън болницата за планиран преглед, без да ме предупредят.

 

Избухнах като разярена тигрица само два пъти за тези 10 дни. Веднъж, когато поискаха да подпиша празни медицински документи и втори път, когато влетях в манипулационната, чула сърцераздирателния плач на бебето си.

След това отношението към мен рязко се промени. И да, отново усещах всички погледи върху себе си, но в тях освен недоумение как е възможно не само да родя и да искам да задържа “Дауна”, но и да се боря за него и да съм щастлива при това, вече имаше и уважение, граничещо със страхопочитание…

Нашата приказка имаше щастлив край. Защото бях щастлива с моето дълго чакано и много желано бебе. Защото това, че я имам ме крепеше през цялото време на бременността, раждането и престоя в болницата. Защото стоически издържах на медицинския натиск, грозното отношение и неразбирането на напълно осъзнатия ми щастлив избор…

Споделям всичко това, защото не одобрявам и не приемам, че която и да е жена и/или семейство трябва да преминава през ада, през който минахме ние, само защото сме направили осъзнат щастлив избор да дадем живот на едно различно дете. Защото съм истински щастлива и искам да предам от нашето щастие, нашата вяра и нашия опит на всички родители, които имат нужда от подкрепа и кураж. И защото любовта и щастието са право на всеки. Включително и на различните!

П.П. Видеото с моята Жива книга е записано преди две години в рамките на европейски проект MedVet – обучителна програма за медицински персонал, подкрепящ родители на новородени с увреждания.

 

Вижте още