Начало Блог ДА СИ ЧАСТ ОТ БАНДАТА

ДА СИ ЧАСТ ОТ БАНДАТА

Вървя с Вяра през парка. Отдалече едно момче ни маха с ръка за поздрав. Махаме и ние и се запътваме към близката пейка. Сядаме и си говорим, пийваме – тя сок, аз студен чай. След малко момчето идва при нас (от класа на Вяра е), казва, че играят на карти и вика Вяра да играе с тях. Още 4-5 непознати деца са, седят на бетонната сцена в центъра на парка.

Вяра се дърпа, после отива и сяда на противоположния край с гръб към тях. Намръщена (и смутена) е и въпреки неколкократните ми окуражителни подкани, отказва дори да се обърне, камо ли да отиде при децата. Изведнъж чувам съученикът й да вика: „Вяраааа, хайде, идвай!“ Личицето на упоритата ми щерка разцъфна в широка усмивка, скочи и изтича при групичката деца на другия край. Седна до тях и в миг стана част от кръгчето.
Онемяла се отправих към далечната пейка, макар че копнеех да седна на най-близката до тях, за да слушам и виждам по-добре. В мен бушуваха тревога и ужас, радост и удивление, но и надежда и вяра, че всичко ще е наред, че няма да има подигравки, странни погледи, шушукане, сбутване с лакти и т.н., породени от начина на говорене, държане и вида на Вяра, както често става.

О, как не искам пак да я боли, че е различна, че не е приета и разбрана!

Стоя на тази далечна пейка, буквално затаила дъх в очакване на нещо не особено приятно и/или разстройващо. Майките на деца като моето ще разберат чувствата и тревогите ми. На останалите няма как да ги обясня…
Минават минута, пет, а децата си седят спокойно и общуват помежду си. (С) Вяра също. Постепенно усещам как напрежението ми намалява, а сърцето ми се изпълва с благодарност и спокойствие. Престрашавам се да снимам, за да запазя този момент. Наистина съм далече и използвам функцията за максимално цифрово приближаване на камерата в опит да направя що-годе добър кадър.


Малко след това до мен започват да достигат ентусиазирани реплики:
– Вяра, вземи си една карта… вземи карта… една… виж картата… коя е картата… Виждам Вяра как слуша и изпълнява, явно не всичко й е ясно, защото децата я поправят, напътстват, възторжени са, не долавям и следа от пренебрежение, превъзходство или други подобни, с които често се сблъскваме. Напротив – искрено и с плам комуникират с нея, помагат й, окуражават я да не се отказва…

Виждам как кръгчето спокойно седящи доскоро деца кипи от оживление, чувам как си говорят, чувам смеха им, чувам смеха на Вяра, чувам щастието… И сълзите ми бликват. Сълзи на признателност, щастие и много надежда това да се случва все по-често и с Вяра, и навсякъде, и с всякакви „специални“ деца.

Близо 40 минути по-късно децата решават да разтурят веселото си кръгче, навярно обедно огладнели и ожаднели… Казват си „чао“ едно на друго, на Вяра също и тя на тях. Аз ги гледам все така отдалече, едвам се сдържам да не отида при тях, но искам да дам на Вяра пространство и време да дойде сама при мен, когато реши, както правят другите деца от групичката. След известно време, тя вече тича към мен с възторжен вик „мамооо“, после пак се връща при групичката неможещи да се разделят деца, но ме гледа, търсеща одобрението ми. Стоя и чакам търпеливо, усмихната.

На тръгване махам на децата и извиквам силно „благодаря“, а в отговор получавам учудени усмивки, скромно вдигане на раменете и „няма защо“. Вглеждам се в очите на Вяра и извиращото от тях щастие ме зашеметява. Питам я: „Добре ли ти беше с децата? Хареса ли ти да сте заедно?“ Получавам звънкия й смях, придружен с енергично кимане и „даааа“ и запечатвам щастието й в снимка.

П.П. От сърце благодаря на децата и родителите им, че са ги възпитали с отворени сърца! Пожелавам си случки като днешната да не са редки изключения, за да има повече щастливи и приети от бандата деца – и в парка, и в училище, и на улицата. Каквито и да са по диагноза… такива, каквито са. ❤

От нас зависи, от всеки един от нас!

 

Вижте и това