Днес с Надя разчиствахме из къщи, за да подготвим място за елхата за Коледа, че Вярка няма търпение 🙂 . Ние също 😉
И …попадаме на учебници, които са ни върнали от старата градина, където тя учеше. Отваряме ги… Те са чисто нови. Не пипнати. Миришат на мастило и нова хартия. В 5 учебника имаше надраскани към 3 странички, общо. А учебника по Изобразително изкуство, което тя много обича, беше чист като момина сълза.
Някой учител е решил, че тя НЕ МОЖЕ. Че тя НЕ ПРАВИ. Че няма смисъл да й се дава да опитва, да пробва, да й се даде шанс.
Че още преди да са замахнали тези крила, да се опитат да полетят, или поне да вдигнат малко шум, ние ще ги отрежем. Ще го захвърлим това дете, няма смисъл да му се отделя време и да се занимаваме с него. Мушкатото в ъгъла е с повече потенциал, по-перспективно е и има повече шанс за развитие от нея.
Не, скъпи хора, Вяра може!!
Всяко дете със синдром на Даун има потенциал. Да, не е лесно, но си струва. Това е нашата кауза!! Поне малко да им помогнем, да бъдат приети и да се види смисъла и зрънцето в тях!!!
