В клуб Всеки може всеки е приет, какъвто е

До вчера те играеха добре с нея. Отнасяха се добре. Бяха толерантни.
Днес отново са мили.
Добри деца са.
Но вече са пораснали и с нея не им е интересно. Започват да ги вълнуват трепети, гаджета, социални мрежи и други модерни неща.
“Играем зомбита”, Вяра им подвиква.
Те се споглеждат сконфузено и почти не реагират. Растат с тяхното бързо темпо. И това вече е детско за тях. Дори деликатно се крият от нея и деликатно я избягват.
По-рано се втурваха да се правят на зомбита с нея. Вече не.
И това е нормално. Това не е упрек.
Те имат своето развитие, тя има нейното, по-бавничко. По-полека.
Но затова пък тя има своите приятели със синдром на Даун, както и други деца, които я приемат и такава, по-детска от тях.
И клуб Всеки може е едно любимо и дружелюбно място, където всеки е приет, какъвто е. ❤