– Е, ама те всички деца са така!
– А, той и нашият е малко инат!
– Нищо, де, няма страшно, ще го израсте!
Не, не и не. Нямате реална представа какво е да имаш “специално” дете със синдром на Даун. Трудно е. Тежко е. Стресиращо е.
Понякога стигам дъното на отчаянието. И тогава, понякога, просто спирам, свалям ръце, отпускам се, и казвам като Христос: “Господи, оставям се на теб! Нямам сили повече, търпение, ум и воля. Просто пускам. Прави, каквото решиш!”
И понякога, в този ад, проблясва лъч светлина и надежда.
Не винаги, понякога. 🙂
Но ще кажете – ти сам си си избрал това, тази орис, така че .. носи си кръста.
Носим го. Понякога е ад. Някои пъти е и рай. Усмивка, гушкане, игра, гъделичкане, любов ❤
Всъщност те постоянно се редуват. Както в живота, нали 🙂
И го живеем тоя живот, и тежък, и сладък…. 🙂
Розите имат бодли. Но как пък ухаят…..
