Надя обикаляше по кметства, институции, писа десетки писма и прави срещи над една година, за да намерим ново кътче за нашият клуб за деца със синдром на Даун в Пловдив.
Е, не намерихме. Поне не общинско. Защото там цените са приемливи за организация без сериозен финансов гръб. Цени за наем от порядъка на 100 лв на месец.
Предлагаха ни тотални съборетини, които изискваха за възстановяване хиляди левове, а по-приемливите общински имоти оставаха скрити или недостъпни за нас.
Ние намерихме място под наем от частният пазар, цената е доста по-висока, но пък стана много уютно и хубаво. Да, всеки лев се събира за плащане на наема редовно, но пък не зависим от политици и никой не е ходатайствал за нас. И мебели, консумативи и други разходи често се покриват от нас, но като знаем за какво е – не ни тежи.
Това ни прави свободни и независими в дейността ни.
Пиша това по повод срещата на Криско с районен кмет в София и готовността да му помогнат с парцел в столицата – за център за деца със синдром на Даун.
Ако си известен артист или инфлуенсър само тогава държавата може да ти помогне. Ако си обикновен неизвестен родител – взимаш супата и ….
Нашият път явно е по-труден, но пък изстраданото е по-ценно и сладко.
А и освен столицата има нужда от помощ за тези деца и в много други градове и села в България. Трудно е дете от Харманли или Балчик да отиде в София на лечение. Децентрализацията е важна във всяко едно отношение.
Пожелавам успех на Криско. Пожелавам успех и на нас.
Децата го заслужават.
Пожелавам успех на Криско. Пожелавам успех и на нас.
