Влизат, сядат на масата и започват да работят по тематичните материали, които предварително сме подготвили за тях. Работят съсредоточено, всеки сам, без да си пречат, тихо и спокойно. Подкрепяме тези, които имат нужда от помощ, насочваме ги с въпроси, които ги карат да мислят, и ги насърчаваме да решават проблемните моменти максимално самостоятелно.
Когато са готови, всеки според собственото си темпо – понякога поединично, друг път вкупом, напускат масата и сядат на пода за “кръгчето”. Търпеливо чакат всички да се съберат, говорят си тихо, тук-там се закачат, смеят се.
“Кръгчето” започва и всички притихнали вперват очи в педагога и асистентите му. “Кръгчето” е учебната ни част, урокът по дадена тема. Работим с децата целенасочено, повтаряме факти, за да затвърдим миналите знания, и стъпка по стъпка надграждаме с новите. Задаваме въпроси, визуализираме почти всичко, правим състезания, стимулираме ги да мислят, докато играем заедно. А те с блеснали очи попиват, слушат, изпълняват инструкциите, отговарят на въпросите, като при нужда си помагат взаимно, жужат като пчелички, щастливи са, уверени са, знаят, че са група, че са колектив, че принадлежат към общност и тази увереност толкова си личи. ❤
Това са децата със синдром на Даун в Клуб ВСЕКИ МОЖЕ, с които работим ежеседмично вече втора година. Възрастта им е разнородна, академичното им ниво, комуникативните и поведенческите им умения също. Но в Клуба те са стройна и еднородна група, в която всеки от тях знае и спазва реда и правилата, работи и напредва, твори и се развива. И това си личи! О, как само си личи! ❤
Нека върнем лентата година назад. Същите тези деца, на същото това място, при същите условия са като зверчета. Някои подивели, други уплашени. Едните викат, тичат, блъскат (се), хвърлят и/или дърпат неща, другите са се свили на безопасно в различни кътчета на Клуба и не смеят дори да вдигнат поглед, когато ги извикаме по име…
Няма да крия, че началото беше отчайващо. Не беше просто трудно, беше ОТ-ЧАЙ-ВА-ЩО! Но аз вярвах! Вярвах, че има смисъл! Вярвах във всяко от тези зверчета, защото познавах същността им. Познавам болките им, ината им, слабостите, но и силата им, упоритостта и живеца им, потенциала им. И не се отказах. Успях да вдъхна тази вяра и в екипа си и дълбоко им благодаря, че ми повярваха и не се отказаха, въпреки всички трудности! ❤
Повярваха ми и родителите, които отначало не особено охотно приеха едно от правилата на групата – веднъж месечно да влизат и творят заедно с децата си. Щастлива съм да наблюдавам как тези ежемесечни съвместни занимания постепенно станаха изключително любими и очаквани с нетърпение и от родители, и от деца. И от сърце им благодаря! ❤
Защо пиша всичко това? Защото съм горда от постигнатото. Горда съм с тези деца! Горда съм и искам да се види, да се знае, да се вярва! Че те МОГАТ! Че ВСЕКИ МОЖЕ! Че положените усилия се отплащат многократно. Но първо трябва да се положат тези усилия, защото иначе няма да стане.
Действайте, колеги учители! Действайте, мили родители! Защото те наистина могат, но имат нужда от помощ, за да се справят сами. Имат нужда от ред, постоянство, ясни и твърди правила, много търпение и вяра, че могат.
С обич,
Надежда ❤
П.П. Съвсем скоро ще отворим врати за нови групи и нови дейности, така че не ни изпускайте от поглед А ако искате да дадете своя принос за вълшебните трансформации на тези деца, оставяме линк в първия коментар под публикацията как може да ни подкрепите.
П.П.П. Снимките са от днешните ни съвместни занимания с родители и деца в Клуба. Беше прекрасно! ❤
