Днес попаднах на кратка и ясна статия за това колко е важно правилно да поставяме правила и граници на децата си – с любов, уважение и постоянство, а не с насилие, страх и принуда.
Опитът ни с Вяра показва, че макар и първоначално да се бунтува срещу дадено правило или граница, която въвеждаме, не след дълго я приема и спазва почти без усилие или необходимост от напомняне. С времето се научихме да въвеждаме изискванията си спокойно, твърдо и категорично; използваме таймер за ограничаване на периода на неизбежното разтакаване; говорим и обясняваме търпеливо, но кратко…
Това, което задължително трябва да подчертая обаче, е, че когато Вяра е уморена, гладна или изпитва някакъв макар и минимален физически дискомфорт, поведението й рязко се променя в негативна посока и става невъзможно да се изисква каквото и да било от нея, без да се стигне до нервен срив и за детето, и за нас, родителите.
Ако и при вас се получава така, попитайте детето – ако може да ви отговори – дали е гладно, жадно, топло/студено ли му е, изморено ли е и т.н. Бързо анализирайте ситуацията и успокойте/нахранете/напийте и т.н. детето, като едновременно с това спокойно, но твърдо повторете правилото/границата/изискването, което трябва да се приложи в дадения момент. Така детето вижда, че нуждите му са зачетени, но правилото важи безусловно и го приема по-лесно.
Оставям тази гореща тема отворена за въпроси, коментари и обмяна на опит.
Убедена съм, че и при децата със синдром на Даун, макар и много по-трудно и бавно, е напълно постижимо и възможно да се изграждат правилни навици и да се поставят нужните правила и граници БЕЗ насилие, а с търпение, любов и уважение.
Това е статията.
