Мама беше под упойка. Опитва няколко часа за естествено раждане, но не стана, и се наложи секцио. Тя спеше, когато лекарят пренесе малкото вързопче, увито в хавлия.
До последно смятах, че има искрица надежда детето да е в “норма”, но по изражението на лекаря разбрах, че то не е.
Сестрата ме повика и ми я показа, беше я сложила на кантара. Виждах я за първи път.
Малко мръвче, 2,700 килограма, леко рижаво, със извити очички. Гледах я с интерес, но й бях доста стресиран, все пак току що ставах баща.
После мама и Вяра останаха в болницата, а аз се прибрах в празния дом.
Заспах трудно, макар че беше 4 сутринта.
Имахме детето, което искаме от години, но какво е то? Как ще бъде? Как ще живее? Ние как ще се справяме? Въпроси, въпроси….
След това знаете нашият път, прогрес, предизвикателства.
Но заради всичко описано до тук, всяка малка нейна стъпка празнуваме силно, оценяваме радостно, защото знаем какво струва и как е постигната.
Малка стъпка, но зад нея стоят много усилия и работа.
Днес е писала и повтаряла азбуката. И се е справила много добре!!! ❤
