Поредна лекция със студенти педагози от Пловдивския университет. Нов курс, нови млади лица, жадно вперили очи в мен, докато говоря. ❤
Темата отново е “Помогни ми да бъда приет” – кампанията ни за истинско приобщаващо образование на децата със синдром на Даун в българската образователна система. Разказвам за опита ми с Вяра, за горчилката в първата й детска градина и по време на неколкомесечното ми ходене по градинските мъки в отчаяни опити да намеря детска градина, където слънчевата ми дъщеря да е истински приета и видяна… Давам примери, споделям изводи, не крия нито лошото, нито хубавото, заради което се роди и едноименният проект на Фондацията, и брошурата ни.
(Да, знам, че все още пазя тези истории от вас, широкия ни кръг последователи и приятели, защото са наистина разтърсващи. Освен това засега виждам смисъл и полза да ги разказвам само по време на лекциите си в относително тесния кръг на студентите педагози от различни специалности. Защото за мен те са надеждата за едно по-приемащо, по-знаещо и отворено за предизвикателствата на “различните деца” поколение бъдещи учители и специалисти. Учители, които са наясно, че приобщаването И обучаването на ВСИЧКИ деца в поверения им клас или група е тяхна отговорност и най-вече призвание. Учители, които няма да се оправдават с бройката деца, нито ще се крият зад гърба на ресурсните си колеги, които – напомням – имат допълваща роля в подкрепа на нуждаещите се от нея деца…)
Времето ни отлита неусетно, с някои от студентите продължаваме да говорим и извън залата. Разделяме се до следващата ни среща, за която съм им дала “домашна работа” – да помислят върху два важни въпроса за същността на приобщаващото образование, по които ще беседваме на следващата ни лекция.
Тръгвам си от университета удовлетворена и окрилена. Защото вярвам, че винаги има надежда за добро и съм получила поредното доказателство за това.
Благодаря ви, колеги! ❤
