Винаги съм бил сам. И самотен. С временни приятели, до време. И после пак сам. Да, това ме е направило по-смел, устойчив и реалист. Но помня горчивите нощи, тъжните моменти, безкрай. Когато няма с кого да говориш, с кой да споделиш, приятел, който да те окуражи или разсмее. Съдба. Отхвърлянето, присмеха, игнорирането. Отличник, зубър, очилато магаре, и т.н. Скучен досадник.
Това води до години самота, тъга, ярост, гняв и отдушникът е агресивната музика и писането на саркастични текстове, заспали дълбоко в някоя тетрадка.
Но въпросът е най-вече не за мен, или за нас, а за различните деца.
Макар и “странни”, “причудливи”, “особени”, те са тук да ни покажат, че и те имат място и роля в този свят. И ако сме човеци и носим нещо човешко в себе си, ще ги приемем, поне малко.
И този мой зов е за подкрепа на нашият клуб “Всеки може”, където тези слънчовци не са сами, а имат приятели, игри и добри занимания. Те тук намират смисъл, радост и полза за своето развитие.
За да продължи той да съществува и се развива, вашата подкрепа ще окаже голяма помощ.
Подкрепата ви може да е финансова, може като доброволец, а може и като просто споделяте и разпространявате нашите публикации, за да достигнат до повече хора.
Само който е бил самотен, знае какво е това. И не би искал да е такъв отново. Но и той знае каква е радостта от споделянето, подкрепата и кръгът с добри другари.
Нека направим щастливи тези деца. Те също го заслужават.